„Аз съществувам! Ще създам света!“

сътворение на Света, Ра, Атум, Египет

Египетският мит за сътворението на света

Между двете планински вериги, простиращи се покрай нилските брегове, под благите лъчи на Слънцето, лежи страната Та-Камет – „Черната земя“, както я наричали древните египтяни. Наричали я така, защото земята била „черна“ – жива, плодородна.

„Червената земя“ простирала жарките си пясъци от другата страна на планинските хребети. Там била пустинята, царството на злия бог Сет. Там властвала смъртта. А тук, в зелените долини на „Черната земя“, властвал животът.

Добрият речен бог Хапи, господарят на Нил и повелител на наводненията, заставял реката да се разлива всяка година. Когато водите се прибирали, оставяли след себе си дебел слой плодородна тиня. Това правело земята на Та-Камет черна и жива.

Богатите жители на Та-Камет издигнали на земите си белокаменни градове, разкошни дворци и величествени храмове. Навсякъде кипял живот. Хамбарите били препълнени със зърно, стадата били охранени, а плодовете превивали клоните на дърветата. Благодарните египтяни славели щедрия бог Хапи, пеели хвалебствени химни и принасяли жертви.

Но невинаги било така. Отдавна, много отдавна – преди милиони години, на мястото на цветущата земя царствал Хаосът – безкрайният и бездънен океан, наречен Нун. Мрачно зрелище бил този океан. Студените води на Нун били неподвижни. Нямало въздух, нямало топлина, нито светлина – всичко било обгърнато от мрак и царяла тишина.

Минавали хилядолетия, а Нун оставал неподвижен. Но веднъж станало чудо. Изведнъж водата се раздвижила, разплискала се и на повърхността се появил великият бог Атум.

„Аз съществувам!“ – възкликнал той и Вселената потръпнала от гърмовния му глас, възвестяващ началото на живота. Ще създам света! Ще го направя, защото могъществото ми е толкова голямо, че съумях да създам себе си от водите на океана. Аз нямам баща и майка, аз съм първият бог във Всемира и ще създам други богове!“

С неимоверни усилия Атум се откъснал от опитващите се да го погълнат води на Нун, възвисил се над бездната и вдигайки ръце, произнесъл вълшебно заклинание. В този миг се чул оглушителен грохот и от дълбините, всред гигантски водовъртеж и белоснежна пяна израснал хълмът Бен-Бен.

Атум стъпил на него и потънал в дълбок размисъл. Не след дълго сътворил първата божествена двойка – бога на вятъра Шу и богинята Тефнут – жена с глава на свирепа лъвица. Но ето че се случило нещастие. В непрогледния мрак на Хаоса Атум изгубил децата си.

Колкото и да викал, колкото и да ги търсил, навсякъде срещал безмълвие. В отчаянието си Атум извадил окото си и го изпратил да ги търси. Окото се отправило към океана, а Атум седнал на върха на хълма Бен-Бен и започнал да чака. Бавно минавало времето – минали столетия и накрая богът възкликнал:

„О, мъка! Какво да правя? Не стига, че изгубих сина си Шу и дъщеря си Тефнут, но се лиших и от око!“ Тогава той създал ново око и го сложил на мястото на изгубеното. Веднага след това обаче чул шум, в който различил гласовете на изгубените си деца. Щастливият баща заплакал от радост, а сълзите му рукнали като дъжд над земята.

Хвърлил се Атум да прегърне децата си, но разгневеното му око го спряло с думите: „Нали по твоя воля се отправих в океана Нун и върнах децата ти. Служех ти вярно, а ти за благодарност си създал ново око и си го сложил там, където е моето място!“ Атум му отвърнал: „Не се гневи! Ще те поставя на челото си и оттам ще се любуваш на света, който ще създам, съзерцавайки красотата му.“

Но оскърбеното око не искало да слуша оправдания и желаейки да отмъсти на бога, се превърнало в змия – кобра. Със страховито съскане тя раздула шията си, оголила страшните си зъби и се хвърлила към Атум. Но богът спокойно взел змията и я поставил на челото си. Оттогава тя украсява короните на боговете и фараоните.

Щастливият Атум не можел да се нарадва на децата си. В това време от водите на океана Нун разцъфнал бял лотос. От него излетял богът-слънце Ра, увенчан със златен диск. Разпръснал се вечният мрак. Светът се изпълнил с живителна светлина. Виждайки Атум и неговите деца, Ра се разплакал от радост. Сълзите му паднали на земята и се превърнали в хора.

Шу се оженил за Тефнут и скоро се родила втората божествена двойка – богът на земята Геб и богинята на небето Нут. Те се обичали толкова много, че се появили здраво прегърнати. Затова в началото небето и земята били едно цяло. Но веднъж Нут и Геб се скарали.

Геб упреквал Нут, че всяка сутрин изяждала децата си – звездите. Тогава слънчевият бог Ра заповядал на Шу: „Отиди да ги разделиш! Щом не могат да живеят заедно, нека бъдат разделени.“

Богът на вятъра трябвало да изпълни заповедта на Ра. Той размахал ръце и произнесъл заклинание. В миг по цялата Вселена се извил страшен ураган. Колкото и да се съпротивлявали, вятърът разкъсал прегръдката на Нут и Геб. Небето се отделило от земята, а в океана се появили острови и континенти.

Издигнали се високи планини. От тях потекли буйни реки и хората, родени от сълзите на Ра, напуснали хълма Бен-Бен и се разпръснали из зелените долини. На хълма Бен-Бен израснал градът Иуну, а в него издигнали храм-светилище на бога Ра.

Настъпил Златният век – време, през което хора и богове живеели заедно на Земята. Древните гърци нарекли града Иуну Хелиополис, което означава Град на Слънцето. Там се покланяли на слънцето и той станал главен култов център на слънчевите богове Ра и Атум.

Източник