Прокълнатият аметист – пътят на нещастието и мизерията следва древен скъпоценен камък

аметист, проклетият аметист, прокълнато бижу, аметистът от Делхи,
www.straitstimes.com

„Прокълнатият аметист“, известен също, като лилавият сапфир от Делхи, е неправилно идентифициран като сапфир през деветнадесети век. Този легендарен скъпоценен камък остава скрит в продължение на три века под Природонаучния музей в Лондон, преди кураторът Питър Танди да извади скъпоценния камък от кутията му, за да открие любопитна бележка, скрита под него, разказваща трагична, а понякога и странна история, довела до нарицанието към този камък като „тройно прокълнат“.

Проклятието на лилавият аметист

След като индийското въстание през 1857 г. е потушено, британската армия се опитва да даде урок на бъдещите бунтовници и те систематично разграбват стотици светилища, храмове и дворци. Британските войници нахлули в свещените камери и откраднали тонове древни индийски съкровища. Един от тези опустошени храмове бил Храмът на Индра в Каунпоре (Канпур), който бил посветен на Индра, индуисткия бог на войната и гръмотевичните бури, който язди бял слон и носи мълния.

По време на обсадата на Каунпор бенгалският кавалерийски полковник В. Ферис взел „лилавия сапфир“ (всъщност аметист), като смятал, че с него ще осигури бъдещото богатство на семейството си. За съжаление обаче, още преди полковник Ферис да се върне в Англия, поредица от финансови сривове засегнали и без това изтънелият му портфейл. Освен това по-страшното било, че всеки член на семейството на Ферис заболял от редица сериозни заболявания.

Нещастията, които камъкът носел на притежателя си, се предавали от един собственик на друг. Когато синът на Ферис наследил аметиста и го дал на свой приятел, съвсем неочаквано приятелят се самоубил. С това започнали и серията неясни събития, около този аметист, които станали известни като Аметистовото проклятие или „Проклятието на лилавият сапфир от Делхи“

Хвърли дявола в морето

През 1890 г. синът на Ферис дал камъка на Едуард Херън-Алън, уважаван британски, писател и учен, който освен академичния стремеж има интерес към преводи на арабска литература, както и към „изкуството“ на хиромантията. Според Economic Times – Индия, когато Херън-Алън дал този аметист на своя приятелка, която била певица, тогава той казва: „гласът й сякаш беше мъртъв и изчезна, от тогава тя никога повече не пропя“.

Това бедствие потвърдило на Херън-Алън, че артефактът наистина е бил дяволски и историята твърди, че той го е хвърлил в лондонския Регентски канал. Докато в това е доста трудно да се повярва, историята гласи, че три месеца по-късно драга плаваща по ректа открива лилавия аметист и търговеца – собственик на драгата в крайна сметка го върнал на Херън-Алън. От Природонаучният музей казват, че Херън-Алън описал аметиста като „Прокълнат и изцапан с кръв.“

Атлас Обскура разказал, че Херън-Алън се е опитал да „неутрализира“ злата сила на проклетия камък и го е „вързал със сребърен пръстен, оформен като двуглава змия, и две мъниста от аметист от бръмбари скарабей“, също така той изписал пръстена с дванадесетте символа на зодиака, а накрая го заключил в банковия си трезор, като го сложил в седем запечатани кутии.

Херън-Алън бил инструктирал, дъщеря си точно три години след смъртта му, през 1943 г., да отключи всяка от седемте кутии и да даде камъка на музея, като в бележката той описал и злата история на камъка. Според KOJewel в тази бележка се казва: „Който след това я отвори, първо ще прочете това предупреждение и след това ще направи каквото си иска с бижуто. Моят съвет към него или нея е да го хвърли в морето. “

„Вярата“ е Свръхестественият двигател на всички проклятия

Сега да се пренесем в 2007 г., когато аметистът за пръв път бил изложен в Природонаучният музей, уредникът на музея Ричард Савин казва, че когато той и съпругата му транспортирали пурпурният сапфир от Делхи, където той бил изложен на симпозиум на обществото Херън-Алън, той и съпругата му преминали през удивителна буря, с мълнии, които проблясвали от двете страни на колата им.

Уредникът разказва, че жена му извикала: „Изхвърлете това проклето бижу, не биваше да го носите!“ Освен това кураторът на музея разказва, че всеки път, когато се подготвял за следващата среща на обществото се разболявал жестоко. Разира се той допуска и че всичко това може да е просто една случайност.

Изявленията на куратора са достатъчно показателни за да се разбере, какво се случва около камъка, от времето, когато той бил откраднат от Индия. Забележете, че дори уредникът на музея разказва историята на своите „проклети“ преживявания и накрая подхвърля, че може „всичко да е съвпадение“.

През 2020 г., в ерата на науката, трябва правилно да се обърне към такава ситуация в обратната посока, а именно, че „всичко това е съвпадение“, но може да бъде и проклятие. Можете ли да видите как тук в тази ситуация образно конят тегли каруцата и как за да продължи да съществува проклятието изисква един ключов компонент да работи в негова полза, дали това не е „вярата“?

Възходът на капитала на страха

В исторически план се смятало, че проклятията са се формирали при призовавания, молитви и ритуали, при които желанието за нещастие е насочено към друг човек, предмет или място. Според skepdic.com в исторически план проклятията „изглежда са били редовна част от древните култури и може да са били начин да се плашат враговете и да се обясняват очевидните несправедливости на света“.

Въпреки, че не съществуват никакви емпирични доказателства, които да предполагат, че човек може да бъде проклет, в архивите на психолози има случаи, които доказват, че хора, които вярват, че са били проклети, могат да внесат в живота си сериозни страдания, докато продължават да вярват в това нещо.

Вярата и нейното братско „вярване“ са основни архетипи в Стария завет и тази книга за промяна на парадигмата може да бъде точно описана като древна „книга на проклятията“. Не е чудно, че в западния свят проклятията толкова често се използват, за да обяснят защо лошите неща често се случват на добри хора: „О, баща ти умря млад, защото беше прокълнат като дядо ти, защото дядо му открадна крава;“ докато в основата на тази трагедия може да стои фамилна анамнеза за исхемична болест на сърцето, за която не се знаеше почти нищо.

Освен това, когато в историята се случвали ужасни неща, е нямало медицински книги и повечето хора се консултирали със своите местни свещенници, които от своя страна се консултирали с библейската „книга на проклятията“ за отговори – което, разбира се, винаги е имало свръхестествена основа. И в онзи стар свят, където наивността била настройката по подразбиране – в сравнение с днешния свят на научните отговори – думата „съвпадение“ не съществувала. От тази научна черна дупка се появили труповете на екстрасенси, духовници, гадатели на чаени листа и ясновидци, които предлагат лекарства за борба с последиците от проклятията, разбира се, за една не малка такса.

Източник: Ancient-Origins

Още статии може да намерите тук:

Проклятието на седмия син

Загубените знания, или проклятието на книгите

Проклятието на мъртвия град

„И проклет да е този, който премести костите ми“