Учени доказаха, че физиогномиката е псевдонаука

Public Domain
Public Domain

Прост експеримент със студенти доброволци е установил, че особеностите на човешкия характер е невъзможно да се „изчислят“ по чертите на неговото лице и че хората се опират на своя личен опит при оценката на други хора по техния външен вид, а не на някакви фундаментални закономерности за връзка между поведението и облика, става ясно от статия, публикувана в изданието Nature Human Behavior.

„Всички хора мигновено съдят за поведението и моралните черти на хората, като просто ги гледат в лицето, но какво ги кара да правят такива изводи? Нашите резултати показват, че сходството на лицето с някакъв усреднен образ на човека определя неговото социално значение – колкото по-далече е вашето лице от този усреднен образ, толкова по-негативно ще се възприема то. С други думи – всички хора харесват лица, които са близки до собствената им представа за „среден човек“, казва Александър Тодоров от Принстънския университет (САЩ).

Така наречената физиогномика – теория за наличието на връзка между човешкия характер и вида на неговото лице и тяло, е била особено популярна в края на XVIII и през почти целия XIX век благодарение на идеите, изложени от швейцарския философ Йохан Лаватер в книгата „Физиогномика“ през 1778 година. Днес повечето учени смятат физиогномиката за псевдонаука, но нейните привърженици постоянно се опитват да докажат обратното.

Тодоров и колегите му са предоставили нови доказателства в полза на това, че формата на лицето и неговото устройство по никакъв начин не са свързани с характера на неговия притежател, като разследвали един от основните постулати на физиогномиката – наличието на способности всеки човек да разпознава някои черти на характера, като погледне снимка или самото лице на някой непознат.

Както отбелязва Тодоров, повечето хора не мислят, че ние формираме нашите мнения и предубеждения за човека буквално в първата секунда, след като сме го видели за първи път. Учените са на мнение, че ние изработваме подобни съждения не въз основа на някакви вродени представи за връзката  между чертите на характера и чертите на лицето, а в резултат на жизнения опит.

Според изследователите през целия си живот човек несъзнателно съпоставя определени черти на характера с това, как изглеждат техните типични носители – например „добрите“ лица на бабите, грижовните лица на майките или „лошите“ лица на хулиганите. Съответно всеки човек има собствен комплект от типични „лоши“, „добри“ и неутрални черти на лицата и усреднен комплект от тези черти ще бъде своеобразното „идеално“ лице.

Ръководени от тази идея, учените са проверили дали тези представи могат да се променят, като показали на доброволци специално подбрани 500 фоторобота, на които били изобразени лица със специфична форма и устройство, различни от начина, по който средно изглеждат жителите на Америка.

С наблюдения на реакциите на участниците в експеримента и промените в техните реакции към снимки на реални хора учените са установили, че човек действително съди по характера на околните и по техните лица не според някакви вътрешни критерии, а в съответствие с това какви лица е виждал до този момент.

Това се проявило в следното – колкото по-близо било лицето до типичния образ на фоторобота след приключването на експеримента, толкова по-позитивно го оценявали доброволците.

Наличието на подобна закономерност и фактът, че учените успели да „промият мозъците“ на доброволците, за да променят своите „физионогмични възгледи“, говори, че няма никаква връзка между чертите на характера и облика на лицето, и че тенденцията да се съди за хората се явява по-скоро продукт на еволюцията, който е позволявал на нашите предци да отличават своите от чуждите.

РИА Новости