„Аз съществувам! Ще създам света!“

Египетският мит за сътворението на света

Между двете планински вериги, простиращи се покрай нилските брегове, под благите лъчи на Слънцето, лежи страната Та-Камет – „Черната земя“, както я наричали древните египтяни. Наричали я така, защото земята била „черна“ – жива, плодородна.

„Червената земя“ простирала жарките си пясъци от другата страна на планинските хребети. Там била пустинята, царството на злия бог Сет. Там властвала смъртта. А тук, в зелените долини на „Черната земя“, властвал животът.

Добрият речен бог Хапи, господарят на Нил и повелител на наводненията, заставял реката да се разлива всяка година. Когато водите се прибирали, оставяли след себе си дебел слой плодородна тиня. Това правело земята на Та-Камет черна и жива.

Богатите жители на Та-Камет издигнали на земите си белокаменни градове, разкошни дворци и величествени храмове. Навсякъде кипял живот. Хамбарите били препълнени със зърно, стадата били охранени, а плодовете превивали клоните на дърветата. Благодарните египтяни славели щедрия бог Хапи, пеели хвалебствени химни и принасяли жертви.

Но невинаги било така. Отдавна, много отдавна – преди милиони години, на мястото на цветущата земя царствал Хаосът – безкрайният и бездънен океан, наречен Нун. Мрачно зрелище бил този океан. Студените води на Нун били неподвижни. Нямало въздух, нямало топлина, нито светлина – всичко било обгърнато от мрак и царяла тишина.

Минавали хилядолетия, а Нун оставал неподвижен. Но веднъж станало чудо. Изведнъж водата се раздвижила, разплискала се и на повърхността се появил великият бог Атум.

„Аз съществувам!“ – възкликнал той и Вселената потръпнала от гърмовния му глас, възвестяващ началото на живота. Ще създам света! Ще го направя, защото могъществото ми е толкова голямо, че съумях да създам себе си от водите на океана. Аз нямам баща и майка, аз съм първият бог във Всемира и ще създам други богове!“

С неимоверни усилия Атум се откъснал от опитващите се да го погълнат води на Нун, възвисил се над бездната и вдигайки ръце, произнесъл вълшебно заклинание. В този миг се чул оглушителен грохот и от дълбините, всред гигантски водовъртеж и белоснежна пяна израснал хълмът Бен-Бен.

Атум стъпил на него и потънал в дълбок размисъл. Не след дълго сътворил първата божествена двойка – бога на вятъра Шу и богинята Тефнут – жена с глава на свирепа лъвица. Но ето че се случило нещастие. В непрогледния мрак на Хаоса Атум изгубил децата си.

Колкото и да викал, колкото и да ги търсил, навсякъде срещал безмълвие. В отчаянието си Атум извадил окото си и го изпратил да ги търси. Окото се отправило към океана, а Атум седнал на върха на хълма Бен-Бен и започнал да чака. Бавно минавало времето – минали столетия и накрая богът възкликнал:

„О, мъка! Какво да правя? Не стига, че изгубих сина си Шу и дъщеря си Тефнут, но се лиших и от око!“ Тогава той създал ново око и го сложил на мястото на изгубеното. Веднага след това обаче чул шум, в който различил гласовете на изгубените си деца. Щастливият баща заплакал от радост, а сълзите му рукнали като дъжд над земята.

Хвърлил се Атум да прегърне децата си, но разгневеното му око го спряло с думите: „Нали по твоя воля се отправих в океана Нун и върнах децата ти. Служех ти вярно, а ти за благодарност си създал ново око и си го сложил там, където е моето място!“ Атум му отвърнал: „Не се гневи! Ще те поставя на челото си и оттам ще се любуваш на света, който ще създам, съзерцавайки красотата му.“

Но оскърбеното око не искало да слуша оправдания и желаейки да отмъсти на бога, се превърнало в змия – кобра. Със страховито съскане тя раздула шията си, оголила страшните си зъби и се хвърлила към Атум. Но богът спокойно взел змията и я поставил на челото си. Оттогава тя украсява короните на боговете и фараоните.

Щастливият Атум не можел да се нарадва на децата си. В това време от водите на океана Нун разцъфнал бял лотос. От него излетял богът-слънце Ра, увенчан със златен диск. Разпръснал се вечният мрак. Светът се изпълнил с живителна светлина. Виждайки Атум и неговите деца, Ра се разплакал от радост. Сълзите му паднали на земята и се превърнали в хора.

Шу се оженил за Тефнут и скоро се родила втората божествена двойка – богът на земята Геб и богинята на небето Нут. Те се обичали толкова много, че се появили здраво прегърнати. Затова в началото небето и земята били едно цяло. Но веднъж Нут и Геб се скарали.

Геб упреквал Нут, че всяка сутрин изяждала децата си – звездите. Тогава слънчевият бог Ра заповядал на Шу: „Отиди да ги разделиш! Щом не могат да живеят заедно, нека бъдат разделени.“

Богът на вятъра трябвало да изпълни заповедта на Ра. Той размахал ръце и произнесъл заклинание. В миг по цялата Вселена се извил страшен ураган. Колкото и да се съпротивлявали, вятърът разкъсал прегръдката на Нут и Геб. Небето се отделило от земята, а в океана се появили острови и континенти.

Издигнали се високи планини. От тях потекли буйни реки и хората, родени от сълзите на Ра, напуснали хълма Бен-Бен и се разпръснали из зелените долини. На хълма Бен-Бен израснал градът Иуну, а в него издигнали храм-светилище на бога Ра.

Настъпил Златният век – време, през което хора и богове живеели заедно на Земята. Древните гърци нарекли града Иуну Хелиополис, което означава Град на Слънцето. Там се покланяли на слънцето и той станал главен култов център на слънчевите богове Ра и Атум.

Източник